Като бях по-малка и некви възрастни все ми викаха да не се смея високо. Не можех да разбера защо, ама като ти кажат няколко пъти, особено пък в театър или на улицата и все едно ми зачертават в мозъка графата естествен смях и после се си имам едно на ум как се смея - достатъчно тихо ли е ..прилично ли е, уместно ли се? Няква такава почнах да се съобразявам, докато един прекрасен ден се запознах с хора, които това ги кефеше да се смеят - събираха се и си правеха сесии по смях. Пускаха си смеха, заразяваха се един с друг със смеха си, радваха се и подскачаха като деца - много яко - почувствах се жива, супер яко чувство. Станах фасилитатор на смях и сега си ходя на сесии, аз също водя, смея си се наволя. Няма такъв кеф - да спреш бръщолевенето на ума и пуснеш емоцията на Радост в теб. Ако някой преди година ми беше прошепнал дори с какво ще се занимавам, щях да се изсмея лекичко на шегата де..а сега пак се смея ..ама по силно, от кеф, че го правя де. И си мисля, колко по-силна е емоцията на смях помежду ни - и колко слаби могат да бъдат думите. Много често те разделят хората, докато смеха, преживян заедно сближава както нищо друго.
